Начало Трагедията на европейското семейство

Трагедията на европейското семейство

Еманюел Макрон, новоизбраният френски президент, няма деца. Германският канцлер Ангела Меркел също няма деца. Без деца са още британският премиер Тереза Мей, италианският премиер Паоло Джентилони, холандският премиер Марк Рюте, шведският премиер Стефан Льовен, люксембургският премиер Хавиер Бетел, шотланският премиер Никола Стърджън.

Списъкът продължава... Президент на Латвия е бездетният Раймондс Вейонис[1], президент на Литва е бездетната Далия Грибаускайте, а президент на Румъния е бездетният Клаус Вернер Йоханис. Жан-Клод Юнкер, президентът на Европейската комисия, също няма деца, освен това не е женен.

Нека да го кажем направо, без заобикалки: силно непропорционален брой от хората, които вземат сериозни решения относно бъдещето на Европа, нямат братя, сестри, деца или внуци, които да са пряко заинтересовани от това бъдеще. Тези политически водачи не са част от семейство и фокусират цялото си внимание върху единствената господстваща и могъща социална единица, на която се покланят и на която вярно и предано служат: държавата.

Демографията изглежда несигурна. Раждаемостта сред местното европейско население се движи в настоящето между 0,2 и 1,1. Европа не се репликира и ще престане да съществува, ако тези тенденции се запазят в бъдещето.

Притеснителни са статистическите данни, показващи застаряващо население, много ниска раждаемост и неспособност на социалните системи да плащат тлъстите придобивки на населението: какво ще стане с Европа?

Защо семейството е умряло или умира в Европа и на Запад?

Традиционното семейство в Западния свят продължава да се руши и разпада – всеки, който защитава традицията от миналото (хиляди години записана и действителна история) бива подиграван и отхвърлен, докато нашите надежди умират и ние се примиряваме отчаяно с бъдеще без семейство и без ценностите, които го придружават. Публичното говорене за семейството не среща почти никакъв отклик сред гласоподавателите и ако някой го прави, той изглежда в най-добрия случай носталгичен, а в най-лошия – ретрограден.

Няма ли опасност да загубим нещо по-голямо? Да, упадъкът на семейството подкопава самата цивилизация.

Още през тридесетте години на двадесети век Кристофър Доусън, католик и историк от Оксфорд, се оплаква в своята статия „Патриархалното семейство в историята“[2], че продължителният упадък на семейството от Ренесанса насам е стигнал до точка, отвъд която няма връщане. Той е бил далновиден и е видял тогава това, което ние днес преживяваме в действителност.

Защо господстващата етатистка/глобализаторска политическа култура е толкова враждебна към семейството?

Кризата на семейството не е просто резултат от променени сексуални нрави или феминистка идеология, макар тези фактори също да имат своя принос към нея. Тя има много по-дълбоки корени.

Семейството изгуби своята обществена значимост, защото държавата го счита за заплаха. Като предвестник на живота и негова основополагаща единица, то предшества държавата и винаги поставя в баланс нейните интереси.

Но през последните петдесет години социалната държавата направи всичко по силите си, за да го съсипе. Разделяне на семейства, насърчаване на разводи, подкрепа за аборти, принудително превръщане на деца в сираци, подхранване на зависимости – държавата не просто наблюдава безучастно разпадането на семейната структура: тя е активна и основна причина за окаяното положение, в което се намират семействата.

Както се изрази един анализатор: „Държавата стана господар на семейството; резултатът е, че сега то е превърнато в неин агент, роб, прислужник.“

С всяко следващо поколение ставаме свидетели на продължаващото разрушаване на семейството. Атомизирано и подкопано, то вече не е разпознаваемо, дори там, където все още съществува. Виждаме пълната политизация на бунта на децата срещу родителите им, особено в Европа.

Самите нации вече не са колективен сбор от множество семейства, но са станали централизиран Вавилон, известен като Брюксел, федерализирана функционална държава над всички държави.

Г. К. Честъртън отбелязва веднъж, че семейството ограничава властта на държавата и че неговото отслабване ще унищожи свободата. Решението, което предлага, е по-малка държава и система от множество обществени задължения, никое от които не узурпира властта на другите.

Холандският анти-революционен премиер Абрахам Кайпер, живял в края на 19 и в началото на 20 век, сам той бидейки глава на голямо семейство, нарича тази концепция децентрализиран суверенитет и вижда всички структури на обществото – семейство, икономика, училища, общности и държави, че са в равновесие една спрямо друга, под суверенния Бог и всяка от тях със своя собствена сфера на власт.

В настоящето религията определено е сведена до лично и относително явление, ако въобще се практикува все още в Европа. Така наречените бюрократични елити или „експерти“ по управление и образование (новите първосвещеници) определят цялата политика – включително тази, която засяга семейството. В резултат на техните мерки то е жертва на цивилизационната война.

Семействата не само са под прицел, те старателно се изличават. Вижте отново статистическите данни. Преди десетилетия социолозите Питър Бергер и съпругата му Бригите пишат „Войната за  семейството“. В тази книга те се оплакват от „ужасното подозрение, че експертно препоръчаните решения са може би всъщност част от проблема.“

С други думи, чрез отказа си да зачетем посредническата институция на семейството, ние сме убили бъдещето. Защото, повече от всичко друго, буржоазното семейство е източник на нагласи – осмелявам се да кажа добродетели – индивидуалност, личен живот, предприемчивост, спестовност, дисциплина, приличие, които са синоним на Западните ценности и на модернизацията.

Как можем да обновим своето общество пред лицето на толкова очевидна враждебност?

Чрез създаване на потомство.

Любовта към живота означава да осъзнаем дара на живота и да го умножим. Мястото, където се случва това е семейството. Самият Аристотел учи, че семейството представлява природата в нейното най-чисто проявление. Той казва: „Семейството е основната клетка на човешкото общество, първичното съдружие на човешки същества.“

Днес Европа трябва да се отвърне от златния си идол на етатизма, който убива семейството, и трябва да прегърне по-мъдра съвкупност от норми, които са били неразделна част от нейното минало, така че водачите ѝ отново да издигнат ценността на човешкото семейство, преди да е станало твърде късно и то да изчезне завинаги.

Америка, макар да се намира под атаката на същите сили, все още не е капитулирала. С 59 раждания на 1000 жени имаме в момента най-ниската раждаемост в дългата си история. Но ако Европа е задушена, Америка е само сериозно увредена и тласната в погрешна насока. Тя не трябва да подражава на Европа.

Създаването на потомство вече не е популярно; хората отлагат решението да имат деца или изцяло се отказват от потомство, защото искат да имат своя кариера и виждат ескалиращите разходи свързани с отглеждането на деца. Някои не вярват, че имаме бъдеще; други считат, че планетата или нейната околна среда са по-важни от човешкия вид[3].

Изпарява се отговорността да възпитаваме деца и да изграждаме трайни семейства, обхващащи много поколения, и все повече намаляват хората, които се нагърбват с нея.

През 17-ти век политическият икономист Жан Боден твърди, че „единственото богатство са хората.“ Самата логика подсказва, че трябва да има население, за да съществуват нациите, Европа в частност и дори самата цивилизация.

Без семейства, онтологично и физически, ut cedant in nihilum[4].

 

Превод: Радослава Петкова 

Статията е взета оттук

 


[1]Тук авторът греши. Раймондс Вейонис е баща на две деца.

[2]Richard Dawson, “The Patriarchal Family in History“.

[3]Вижте например статията https://www.theguardian.com/environment/2017/jul/12/want-to-fight-climate-change-have-fewer-children

[4]Лат. ез. - „ще изчезнете в нищото“.

 

Категории: Етика, Общество, Семейство, Държава